Както наградените заглавия, така и водещите номинации, буквално избягаха от настоящето (и от бъдещето) водени от ясното разбиране, че ние не сме в състояние да приемем още една, макар и „кино“ порция  от настоящите финансови проблеми и социални тревоги. Авторите се обърнаха единодушно към миналото, но не в търсене на здрава основа и позитивно решение, а в отчаян опит да ни убедят, че нещата винаги са били такива и следователно ние преиграваме с негативността си към днешната действителност. Елегантно поднесеното внушение е, че нарастващото ни недоволство е необосновано и че същото в никакъв случай не трябва да прерасне в категорични искания за икономически и социални промени – кризи е имало и преди, това е нормално и естествено състояние, тревогите винаги са били преувеличавани и обществените проблеми са били мимолетни и са се решавали от самосебе си.

Ето защо кино-индустрията, като най-мощната мас-медия, ни вкарва в приказния свят на своите топ заглавия (Боен кон, Изобретението на Хюго, Посреднощ в Париж, Артистът) където доброто побеждава злото. Прекрасно, ако не бе ужасяващия факт, че детските приказки (както и религията) винаги са ни внушавали, че трябва да приемем страданието и срещу него автоматично да бъдем възнаградени с фикцията за щастливо бъдеще (или вечен живот). 

Бързам да уточня за киноманите (а ние всички сме малко или повече такива), че се възхищавам от представените продукции, от операторското майсторство в „Изобретението на Хюго“, от новаторския сценарий на „Посреднощ в Париж“, от продуцентската смелост и артистичност на „Артистът“ и от изключително високото ниво на режисура и сценография. Това са естествени теми, които ще ни вълнуват и които тепърва ще обсъждаме. Но същевременно се надявам изразеното от мен съвсем накратко алтернативно виждане за Оскари-те да предизвика вашето внимание и с ваша помощ да дадем в блог-пространството един коренно различен (от конвенционалната кино-критика)  прочит и анализ.